Има книги, които променят денят ти, мигът ти, дори мисленето ти. Вече можеш да оправдаваш или вярваш в едно нещо, само заради една книга.
Но пък автора, толкова добре е измислил сюжета, че "само една книга" звучи като обида.
Някои книги, герои, сюжети са орисани да бъдат част от нас, а днес аз ще ви представя точно такава книга.
Автора ни потапя в далечната 1917 година, Франция, по време на Първата световна война.
Софи е красива жена, със златисто-рижава коса, а нейният съпруг е не толкова известният художник Едуар Льофевър. Той е мобилизиран и изпратен като войник на фронта, а Софи живее заедно със сестра си (Елен) и по-малкия им брат Орлиен. Нейната родина е окупирана от германците, а цялото жизнелюбие на една красива жена е успяло да се изпари.
Една нощ, немски комендант забелязва един красив портрет на жена със златисто-рижава коса, гледащи с очи пълни с любов и някаква загадъчна усмивка. Това жизнелюбие и тази усмивка са толкова непознати за хора, биещи се на фронта. Тя е сякаш единственото цветно нещо, което той забелязва. Не цветовете, който е използвал художникът, а сама усмихваща се жена успява да го впечатли. А името на тази жена е Софи, Софи Льофевър. Картината е нарисувана от нейният съпруг, Едуар, а името ѝ е "Момичето, което бях"...
Обстоятелствата са такива, че Софи и немският комендант се запознават, започват да водят разговор за изкуство. И колкото и Софи да мрази немците, отношението ѝ към коменданта и неговите хора, започва макар и малко да се променя...
Не след много дълго време обаче, Софи получава новина, която я разтърсва. Нейният съпруг, Едуар, е пленен и изпратен в лагер. Софи е готова да направи всичко възможно, за да го спаси. Дори ако това означава, да се обърне за помощ към врага си - немският комендант.
Авторката, тоест Джоджо Мойс, прекъсва историята на най-важното място. Читателят, дори и да иска, сякаш не може да спре да чете, за да научи какво се е случило със Софи, съпругът ѝ Едуар и коменданта.
Изведнъж започва една нова и непозната история. Автора ни отвежда в Англия, 2007г. света на Лив (Оливия). Тя е загубила съпруга си преди 4 години. А заедно с него целият си оптимизъм, жизнелюбие. Единственото нещо, което ѝ дава сили е една картина на красива жена, със златисто-рижава коса, очи гледащи с любов и мистериозна усмивка... Картината, чието име е "Момичето, което бях" подсеща Лив за миналото ѝ - за миналото, когато е била щастлива със съпруга си. Когато всичко е било добре. А сякаш "Момичето, което бях" лекичко се присмива на Лив, за нейният песимизъм.
В един гей бар, Лив се запознава с мъж на име Пол. Пол е американец, който живее в Англия. Тяхната случайна среща, е способна да преобърне светът на десетки хора.
А Софи, чиято единствена картина е "Момичето, което бях" доказва, че наистина е трябвало да се запамети в историята със златно-рижавата си коса, очите гледащи с любов и мистериозната си усмивка.
Софи успява да промени светът на семейството си, немският комендант, съпругът ѝ Едуар, този на Пол и най-вече на Лив.
Според мен историята, заслужава да бъде четена. По принцип Джоджо Мойс е наистина добра писателка и тази книга е доказателството. Лично аз си мисля, че "Момичето, което бях" по никакъв начин не отстъпва на "Аз преди теб".
Историята на Софи и Лив е драматична, с неочаквани обрати, каращи читателя да мисли само и единствено за тях. Романтиката нито е прекалено много, но пък и не липсва.
"Момичето, което бях" е една красива история, показваща че в черното име бяло, че Ин и Ян се преплитат, че надеждата не умира, че съдбата помага на смелите.
Любими цитати:
Сестра ми ме мислеше за безстрашна, но нищо не ме плашеше така както нейните страхове.
Щом човек загуби майка си, тя постепенно се сдобива с ореол в спомените му.
Как така скучният лумпен Ричард, с неговите приятелки от Ситито и голф екскурзиите му през уикендите и пълната липса на интерес към всичко извън посредственото му ежедневие, живее, а Дейвид го няма. Талантливият, нежният, страстният Дейвид е мъртъв ... Защо този некадърник Тим се размножава и създава ново поколение от малки Тимовци, а оригиналният ум на мъжа ѝ, неговата грижовност, целувките му са се изгубили завинаги ?
Трябваше да минат години, преди да може да гледа чуждо щастие, без да скърби за загуба на своето.
Не ѝ се искаше пак да се зарови в албума със семейни снимки и да си мисли, че никога повече няма да обича някого толкова.
Колкото по-нагоре се изкачваш толкова черното и бялото посивяват.
Мо: Не изглеждаш добре.
Лив: Благодаря!
Издателство: Хермес
Цена: 14,95
Страници: 432
Няма коментари:
Публикуване на коментар